Еньова булка

Еньова булка

Българският фолклор винаги е събуждал любопитството на всеки докоснал се до него. Съприкосновението с тайнството на музика, танц или обред въвежда дори случайният зрител в свят с дълбока душевност и силен дух, който мигновенно впечатлява и заинтересува. Затова и усилията, хвърляни в това, неговото съдържание да се изучава, и тълкува във всичките му аспекти не са от вчера. За обредите ни са изписани стотици томове, те са обект на интерес не само на български, но и на чужди изследователи, наред с хилядолетната ни история и принос, като древен народ, към световната култура и цивилизация.

Въпреки това, много тайни още не са разбулени. И това е съвсем естествено, защото съвременният ум, колкото и ерудиран и начетен да е, трудно схваща дълбоките концепции, движили предците ни, а обичайната горделивост и високата самооценка на днешния изследовател лесно го подлъгва да се постави на по-високо еволюционно стъпало от авторите на фолклора, който тълкува, виждайки в него предимно суеверие и първичен битовизъм. Не е чудно, тогава, че към настоящия момент, именно това е останало от това безценно съкровище – една красива външност, лишена от дълбокото ѝ съдържание, останало скрито и неразбрано под дебелите слоеве прах от изминалите столетия…

Единствено Духът, движил народния гений може да ни открие запечатания смисъл на всеки образ и на всяко слово, преминали през вековете, и предадени ни като нетленно наследство за вечни времена от бащите. Без тази вътрешна настройка на ума, съзерцаващ света, като велико Божие Творение и без да събудим у нас сърцето, което обича, и търси доброто и правдата, не бихме могли дори да се докоснем до „бисера, заровен в нивата“, или да пием от извора на живот, скрит зад ритуалните действия, извършвани на празника.

Така, че, драги читателю, ако желаеш не само да докоснеш, но и да придобиеш за себе си това наследство, първо трябва да влезеш във владение на собствената си вътрешна територия, сиреч да прогониш от ума и сърцето си всяка мисъл, че си нещо повече от предците си, защото си се родил в едно по-високо технологично време спрямо това, в което те са живяли. Да, техният бит може да е бил „първо-битен“, но не и способността им да разсъждават и да издирват дори скритите в невидимото дълбочини, и да разбират законите основаващи мирозданието. Тяхното знание е било по-горно от нашето, защото докато ние сега знаем повече за законите, на които се подчинява материята, те са знаели несравнимо повече за законите, на които се подчинява човешкият дух, както и безплътните сили, които владеят и над видимо и над невидимо. За тях успехът, здравето, плодородието не са били въпрос на късмет, или дори само на упорита работа, а на търсене и призоваване на добрите боготворчески сили в живота им и на съработничество с тях, както и на прогонване на тъмните, зловредни сили от територията им (тоест от домът на душата, сиреч – умът и сърцето) и воюване против тях, което най-често е означавало война сам със себе си или по-скоро с желанията и страстите си, които не са добри… Всеки празник, всеки обред е бил важна част от това призоваване, от това съработничество и от тази борба, а най-древният от тях, честван от митологични времена е Еньовден, сияйният най-дълъг ден, в който Слънцето е в своя апогей, а мракът е свит и сякаш няма толкова сила… Има много песни за този ден, но тук ще успеем да разгледаме само една от тях, поместена в известните сборници “Българско народно творчество“, чиито съставител е М. Арнаудов1. В нея се говори за общуването между слънцето и една особа, наречена Домна царица. Домна не е собствено име, а характеристика. Думата означава „на дома“, ще рече – царица на дома. В начинът ѝ на живот, описан в текста, обаче, не се наблюдава и помен от  царски обноски, или потекло. Напротив,  разказва се за живота на една обикновена, при това безплодна жена. Никъде в песента не се споменава за царуване в царски палати, за слуги, почести… Но за да е наречена царица, все пак царуване има. Домът не е къщата, домът е тялото, приютило вътрешния свят на човека – неговите мисли, желания, намерения, това което обича и което цени. Домната царица – душата, владее над всичко това. Домната царица сме ние, всеки един от нас… Всеки е господар и цар на собствения си живот.

Концепцията за човешкото тяло като обиталище или дом е много древна. Предците ни са имали ясно разбиране относно многоизмерността на личността, и са я възприемали като съвкупност от дух и тяло-вместилище, обиталище на духа. А под дух са разбирали не нещо съставено от дим с чалма на главата, или нещо невидимо, покрито с чаршаф с дупки за очите, което може да лети, а интелекта, разума, мислите, ценностите на човека, които неизменно го владеят и водят в една или друга посока; въз основа на които, човек взема различните решения в живота си, реагира по един или друг начин на външните обстоятелства, гради или разваля взаимоотношения и приятелства…

Богинята-Майка - неолитна фигурка

Тази концепция датира от самата зора на човечеството. По нашите земи са намерени множество статуетки от епохата на енеолита (V-IV хилядолетие преди Христа) придобили известност като фигурки на Богинята-майка. Наречени са така, защото за арехолозите е ясно, че последните са имали обредна или религиозна функция и в същото време, представяляват фигура на бременна жена. На утробата ѝ е изписан знакът за дом, а в него – знакът за уста (слово, реч)2. Тя е дом на Словото, бременна е от Словото, точно както копнее за зачене и Домната Царица от песента…

Методът Гайд - идеограми

В разгръщането на живота и търсенето на щастието на своето Аз, тя търси помощ от Слънцето, източник на всяко благо. От общуването между двамата е видна близостта им – те разговарят като стари приятели. Душата иска от Него да изпълни най-съкровеното ѝ желание (лек за клето сърце), за което Слънцето съдейства на драго сърце, без никакво колебание, но ясно, като на близък, казва цената, която трябва да бъде платена за въпросния лек…

Ако читателят вече не се е досетил, редно е да спомена, че в народната вяра единствено Слънцето е възприемано като символ на самия Бог. Не случайно и в Библията, по-точно още в Стария Завет, Христос е наречен Слънцето на Правдата, което ще изгрее с изцеление в крилете си над тези, които се боят от Бога3. Тоест, трябва да разбираме, че Домната царица – душата, говори не със Слънцето, а с Бога – Творецът на видимо и невидимо, в Чиято власт е да ѝ даде това, което иска. Затова и тя Му обещава (прави оброк), ако рожбата е момиче, да Му я даде – сиреч да я посвети Нему.

Иисус - Богът на Слънцето на Правдата и душите

Това възприемане на дедите ни на Слънцето като символ на Бога, пред Който се застава с принос, ясно може да се разбере от разчетената плочка от Точиларе в книгата Тракийското писмо декодирано III, (стр.29-54). Върху плочката е изписан следният текст:

О, Боже
Слънце-датен Исусе,
Господарю на световете,
аз идвам с поклон
и принос и принос за помирение,
Ти който си Господ – Бог на вечността,
те моля да премериш сърцето ми,
според праведността Твоя. О, Боже

Богът-Слънце сбъдва желанието на Домната Царица, да има дете. Донася ѝ цяр и тя зачева момиче, не кое да е, а света Марина. За името Маринка знаем от  написаното в Сборника „Веда словена“4, където пише: „Маринка – древна реч, на която значението не се знае“. Не е случайно, че заченатото от душата, забременяла от дара на Слънцето, е момиче-светица – образ на чистото и свято ново естество на душата, защото именно момичето е обещано, обречено на Бога в молитвата-разговор преди това, което иде и да покаже, че Бог дава, но търси отговорност за даденото от човека – какво е направил с него. И няма добро, което човек може от само себе си да зачене в душата си и да роди без Бога, нито пък сам по себе си може да опази роденото свято естество, ако не го посвети на свой ред обратно на Бога, от Който го е получил. Но човек търси Бога, когато усеща, че нещо му липсва, когато е беден, слаб, празен и му е нужен „лек за клето сърце“. Получилата желаната рожба, ходи на църква, но крие рожбата си от Слънцето, и не желае да изпълни оброка си… Колко е дълбок и велик народният гений, прозрял големите тайни на човешката душа и нейните възходи и падения! Нима наистина не е така – човек моли Бога, когато е в нужда, а когато получи желаното мигом забравя Кой му го е дал и започва да отдава това на самия себе си… И спира да принася приноси Богу, спира дори да говори с Него, крие придобитото само за себе си…

Но, това, от което човек в неразбирането си се страхува и приема за измама (то не било Боже клепало, нало е била сама змеица), по милост Божия пак съдейства за неговото издигане, и по-точно за издигането на това свято новородено естество в човека – обновената му душа, към своя Отец и Неговото царство („та си издигна бела Марина, та я издигна във синьо небо“). Така душата става слънчова булка, Еньова булка, ликуваща в присъствието на своя любим…

Поместваме по-долу пълният текст на песента, с която екипът на Ателие за традиции и фолклор „ЕПОДЕ“ ви поздравяваме за настъпващият знаменателен Еньов Ден, 2020-ти от Христа!

Мари Марино, света Марино!
Домна царица на слънце дума:
– Ой слънце, слънце, ясно високо!
Като ми грееш ясно високо,
ясно високо, та нашироко,
дали не знаеш биле за рожба,
биле за рожба, за клето сърце?
Ясното слънце тихом говори:
– Зная го, зная, Домна царице,
ала го кажат много далеко,
много далеко и много скъпо:
за торба платно, платно ленено,
за кило жито, бела пшеница;
овчар го бере, стадо да кърми,
да има стадо ягнета шари,
ягнета шари и пресно млеко.
Домна царица тихом говори:
– Ой слънце, слънце, ясно високо!
Набери ми го и донеси ми,
та да го варя и да го пия,
дано си стана пълна, непразна.
Ако се добие момиче рожба,
ако е момиче, халал да ти е;
ако е момче, халал да ми е!
Набрало слънце биле за рожба
и го набрало, и го занело,
та го варила Домна царица,
та го варила и го е пила
и е станала пълна, непразна,
и е добила момиче рожба,
момиче рожба, Света Марина.
Гледала го е девет години,
отвънка прага не го е пуснала,
да я не види ясното слънце,
ако ми я види, ке я отнеме.
Щом е сторила девет години,
клепало клепе рано в неделя;
то не било Боже клепало,
нало е била сама змеица,
сама змеица, златокрилица,
та да измами Домна царица.
Измамила е Домна царица,
на църква тръгна, Марини дума:
– Мари, Марино, хубава керко!
Сичко във къщи да си почистиш,
отвънка прага да не излизаш,
да не излизаш, сметта да хвърлиш,
да не излизаш за вода д’ идеш,
да не те види ясното слънце;
че ко те види ясното слънце,
ако те види, ке те уземе!
Маринините милните дружки,
те са тръгнали за вода д’ идат,
за вода д’ идат, Марина викали:
– Хайде, Марино, за вода д’ идем!
Марина забрави майчини думи,
менци е зела, на вода отишла,
вода налела и се върнала.
Ка я видело ясното слънце,
та си посегна от синьото небо,
та си издигна бела Марина,
та я издигна във синьо небо.

Елховско (СбНУ 28, с. 494).

  1. Песента е намерена и записана от Д. Маринов, сп. Жива старина, к.1; СбНУ 28, с. 494
  2. Тракийското Писмо Декодирано II – Д-р С. Гайд, с. 86
  3. Стар Завет, Малахия 4:2
  4. С. Веркович, сб. Веда Словена, 1881, с. 102

Източник: Родов Завет

Leave a Reply

Your email address will not be published.