За древните траки “празничното време“ е различно от обичайното, „профанното“ време. То „трансцендира“, проявява се изключително по време на празника, но то принадлежи на друг свят – на „горния“ свят. В него важат други закони – то е време на „почивка“ от въртележката на ежедневните борби за оцеляване и робски трудове. То е кратко „завръщане у дома“, за да може човек да си припомни едно друго – празнично, славно битие, в което не е бил в срам, слабост, страдание, изнуряване, вина, отегчение. Бил е в сила и радост. Празникът припомня основанията на тази друга реалност, хармонизирана с Божественото Битие, за да не се изгуби спомена за нея. И като казваме „припомняне“, не говорим толкова за рационално разбиране, колкото за чувствено, мистерийно преживяване, в което участва цялата душа, както с осъзнатото, така и с подсъзнателните си нива.

Именно в празничния цикъл, ритуали и мистерии, най-добре може да се види и усети „светът“ на древния човек – начинът му на мислене, ценностната му система, надеждите и стремежите му. Те рефлектират във всичко – в самото „използване“ и означаване на пространството, в музиката, песните, танците, позите, жестовете, в ритуалната утвар, инсигнии, съдове, не по-малко и в дрехите и украшенията.

Празничната дреха е елемент от цялостното случване на мистерията, на преживяването, на „обживяването“ на духовното слово и мисъл. Тя има по-различна функция от работната дреха, макар и в ежедневната дреха на българина да присъстват елементи на защита, на украса (слава), на призоваване на сили, но не така репрезентативно, както в празничната, където са в изключително разточителство и сложно структуриране.

Самата дума „оде-жда“ съдържа корените „оде“=прослава и „жда“=очаквам.

Празничната дреха е заявление, очакване човечеството да бъде един ден възстановено в славното си състояние и отчасти и тук – да бъде подпомогнато в надделяване над процесите на тлението.

В дрехата могат да се видят дори космогонични концепции, свързани с разделянето на световете на Горен, Среден и Долен, както и акцентирането на границите, на „порталите“ между различните измерения. Неслучайно най-украсени са главата и ръбовете на дрехата – там, където човек се „допира“ до „външните“ светове, както и гърдите – пневмата – мястото, където обитава Дъхът. Подчертават се също ръцете, заради сакралността, значимостта на жестовете в мистерийните актове на празника. 

Различните знаци и символи, които древният човек поставя, са акт на призоваване на природни и божествени сили да благословят и защитят тялото.

Цялата пищност на празничната одежда – ярките цветове, по-фините платове, златните, керамични, стъклени и други висулки, нашитите мъниста дори по самите тъкани, да не говорим за украшенията, фризовете и орнаментите по дрехите, дантелите и ресните, шнуровете, ширитите, гайтаните (украси, видими в изключително разточителство още по неолитните статуетки) – всичко това е въздействие върху сетивния свят на околните и реч, да именно „реч“ към невидимия свят на силите, апел да се „види“ красотата на човешкия свят, неговата слава (основана на „пазенето“ на паметта за божественото и зачитането на Твореца и Неговата Воля), повик да бъде подкрепен и защитен този свят от враждебните нему сили, воли, явления.

Още от неолита фигурират и повечето мотиви, разпознаваеми и до днес в традиционните празнични (фолклорни и обредни) облекла на българина – Соларните мотиви в десетките, да не кажем стотици вариации, знаците за Слово, Сътворение, Води, Дом, Храм, Основи, Сила, Виталност, Красота, Вечност, Раждане, Обновление, Свещена Територия…и всичко това се среща, както в единични символи, така и подредено във фризове – като „слоевете“ на космоса, като „танц на силите“, обгръщащи=“заграждащи“ човека – неговото тяло и душа.

Използването на знаци, обаче, има и своята обратна посока – то е „заявление“, че човекът и общността са в „съгласие“ с тези сили и Божествения Ред, че човек „стои“ в съответното Слово, съответната Ценност, Практика – той поема отговорност да се „облича“ в съответните дела и поведение.

Допирът до древната концепция на тракийското облекло и неговата символика, непременно ще раздвижи много води, ще породи размисли и въпроси, но най-вече ще обогати и вдъхнови присъстващите относно тяхното собствено себеусещане и идентификация с великото ни културно наследство, с неговите смислови, морални и материални съкровища.